Александър Енчевич - стихове (прод.)

Боклучави бели стихове

Досега не бях писал бели стихове..
Но сега нямам нерви за рими.
Просто мисли - неподредени и сприхави.
Ееех.. пак рими.. Прости ми!

Прости мойте досадни принципи.
Сигурно те бяха моята котва
в море от амплитуди и изблици,
където всеки миг щастие се отработва..
Страховете ни стари (чудесен наставник!)
носени и от двама ни
като камъни
на шията на удавник.

Боклук..
И какво е боклукът всъщност?
Нещо което вече не ти трябва ли?
Нещо което никога не ти е трябвало?
Нещо което си повтаряш, че няма никога да ти потрябва?
Нещо с което не можеш вече да живееш...
Не можеш и да го изхвърлиш макар, че знаеш, че трябва -
просто за да оцелееш.

Една счупена роза. Намачкан билет.
Смъртоносна доза афинитет.
Подарък от шута -
сребърните накити на една кралица
която се лута
между ористта да е просякиня и копнежа си да бъде светица.
Една свещ-закрилник.
Безброй бележки върху един хладилник.
Една никому не нужна перука.
(е, тя поне със сигурност е за боклука..)

И сега...
да разбирам че всичко това е боклук, мила моя?
Нали така?
Никому непотребни изделия...
Незнам само защо реши че ми се полага целия?

Сътворихме го двамата -
с любов, надежда, старание.
Донякъде от самота..
Понякога от отчаяние.
Но най-вече с любов!
И това е най-страшното...
И това е въпроса за който никой от нас не е готов:
Къде е границата между боклук и любов?
Кога спираме да носим букети?
Къде губим онази нишка
тънка
в която живеем от една въздишка,
от една гънка,
от една извивка на телата ни слети?

Кога ставаме боклуджии наместо поети.

more